Ъхъъъ

...част от продължението...Friends without benefits:

-(мисля си)"Кой е дивотията в момента?!??! Обичаш ме друг път....ооооооо, ей сега си еба майката!"...

Официален старт на лято 2011...

Петоюлската вечер в зала „Христо Ботев” се превърна в подобаваща
физзарядка за предстоящия фестивален BECK’SPERIENCE. В началото
подгряващите банди на Illmate и Нокаут бяха по-развълнувани за
предстоящото излизане на „House of pain” дори от публиката и заредиха
с ентусиазма си залата с много енергични хип хоп парчета.

След подгряването сцената опустя за близо един час, в който залата
започна да утеснява и кислородът да намалява, което допринесе за
покачването на адреналина в очакване на калифорнийската банда. Точно
в 21:30 ч. един по един на фона на истерията от викове на над 2500 човека групата излезе на сцената.
Някои фенове се почувстваха подценени от организаторското обещание
за „оригиналния състав” на “House of pain” и реалното отсъствие на
DJ Lethal. Не липсваха оплаквания за озвучаването и за атмосферата
тип „римска баня”, но все пак представянето на музикантите, Danny boy и
Everlast остави негативите на заден план.

Концертът беше нетипичната и все пак сполучлива смесица от хип хоп
с песни като „On point” и „Who’s the man” и рок парчета на Everlast
като „What’s it like” и “White trash beautiful”.

Изключителното майсторство на музикантите не остана в сянката на
хората пред микрофоните – всеки от тях имаше свой кратък солов момент,
в който, например, пианистът на групата демонстрира, че с лакът свири
също толкова добре, колкото и с пръсти.

Дългоочакваното изпълнение на “Jump around” дойде неусетно и понесе
всички във въздуха в буквален и преносен смисъл. Българската публика,
разбира се, не остави „House of pain” да си тръгнат без бис и те
изпълниха някои от новите, както и добре познатите хитове на Everlast
като „Put Your Lights On”.

Ако не сте били на „House of pain”, не ги пропускайте при втора
възможност, за да разберете what's it like. За утеха - до SPIRIT of Burgas
остават точно 36 дни. Ако сте присъствали на концерта на „House of
pain”, запазете положителните емоции и раздвижените стави за 12, 13 и
14-ти август.

Friends without benefits

Пълна класика! Юлски ден...жега, почти мор, слънцето се е облещило в небето, а още няма обяд. Преместване в нова квартира. Класика! Горещо ми, потя се на странни места, а трябва да преместя цялата си покъщнина на друго място. И най-хубавото е, че половината соцмебели от наследствения ми апартманент в Люлин не се побират в асансьора на панелката. Абсолютна класика ви казвам!
На всеки 5 минути се чудя защо въобще се местя и как изобщо го реших - промяната е ок, но за какво ми е?

...... (дупка)

Добре че Иван дойде за подкрепа - физическа основно. Сама щях да се откажа още от предишния ден. Но Иван ме надъха - ще се преместя по-близо до неговия квартал, само за кръчми и градинки ми разказва и през 2 изречения: "Махай се от тоя Люлин, Ляо Лин, ела по към центъра, ще ходим и там, и там дрън дрън". На Люлин всичко си му е наред и много ме дразнят подхвърлянията на квартална основа. И пак се замисля защо реших да се местя?
Е, блокът се разпада, съседите са болест и съм далеч от всичко. Новата квартира е по-скъпа, но с наема от тази все ще се оправя. Ето го Иван, дори не работи на пълен работен ден и пак изкарва. Подозирам го, че си е мамино момче и техните въобще не са го оставили току така, но все тая...
Та, Иван ми помага последно с дивана...много тежък, цвят сьомгa, скърца ли скърца цякаш пак някой в блока реже с флекс.Тръгваме надолу по стълбите, Иван от долната страна, аз отгоре (само се правя, че съм поела част от тежестта). Охкаме и двамата, подигравам му се колко е кекав и слаб, приятелските ни смешки от 100 години учене в еднакви училища, че дори и университет.
В паузата докато си поемам въздух от смях и жега го чувам да казва "Падам...", не чувам останалото, но се стряскам, че ще изпусна дивана върху него:
- Иване, стегни се, дръж здраво, още един етаж, ще те черпя бира после, трева онова, още малко.
(И не спира да скърца проклетия диван, за какво ми беше да го помъквам, в новото жилище без него ще ми е по-добре, ама нали ми се води бащиния, може някой от родата да ми се разсърди, че го оставям гнусния розов диван на наемателите. Е, ...)
- Не, не, падам...
- Ще падаш ли, ще го пускаш ли тоя диван, говори по-ясно, само да не го строшим, че пари за диван не ми се дават...
-Оххх..пффф
Не му виждам лицето, ама започва да ме дразни с това мрънкане на кифла, аз не мрънкам така, той на какъв се прави. Да не ми беше предлагал помощта, аз ли съм му виновна? И тая жега ме вбесява в пъти повече от обикновено...и изведнъж "Бууум". Иван пусна неговия край на дивана, което незабавно принуди и мен да направя същото, трясъкът беше покъртителен. Вече бях нащрек за вечно свободните ми за скандали съседи.
- Ванка, предупреди като бял човек, защо хвърляш така изведнъж, ръцете ли да ми се откачат?
- (въздъхва)Падам си по теб, дивотийо, а ти все не чуваш, даже ако кажа, че те обичам, няма да преувелича...
(...очаква се продължение, дали има, никога не е сигурно)

Единадесетоюнско обещание - да поддържам висока блогърска активност това лято!

Тихата лудост

Тихата лудост

‘All the love gone bad,
Turned my world to black
Tattooed all I see, all that I am,
All I’ll be…’
(Pearl Jam – ‘Black’)

Eсен. Софийски квартал. Апартамент. Бас. Няма нищо необикновено. Около мен кръжат различни хора – кой на градус, кой „нависоко”, кой с някаква извратена чудатост в погледа. От цялата лудница не чувам даже мислите си. Единственото, което долавям, е звукът на вътрешния ми часовник, който отброява секундите до нещо...не помня какво.
Знам само, че се забавлявам. Да, сигурна съм. Усмихвам се, включвам се в разговорите с някоя и друга шега, но все пак напрежението отвътре ме държи на нокти. Не може това да е поредната обикновена вечер! Потискам чувството и започвам да изучавам заобикалящите ме фигури и да се чудя как изглеждам в очите им.
Девойката до мен, с която се познавам отскоро, ме харесва искрено...за съжаление заради сарказма ми. Чрез него се спасявам и от собствените си съмнения и страхове. Другото момиче с нас, с което се запознах току-що, е същинска кукла. В очите й личи, че откровено не й допадам, но пък е умела в лицемерието си. С малко повече самозалъгване бих могла да се сприятеля с нея. Но емоционалният ми мързел не ми позволява.
Срещу нас седят трима младежи. Първият е скучен, чак дразнещо спокоен и уверен в себе си. Може би му завиждам. Вторият е леко прегърбен, лицето му почти не се вижда от буйната му коса, с крак си тактува някаква никому незнайна песен, погледът му блуждае някъде през мен и също така твърди, че боледуването от свински грип го е довело до по-висше себепознание и дори е получил уникално просветление. Харесвам го. Третият юноша е доста привлекателен според съвременните стандарти – мускулест, синеок, заслепяващо бяла усмивка. Погледът ми се предвижва надолу и ...греда. Пуши тънки цигари...Мерилин.
Дори нямах време да направя саркастична забележка. Часовникът в главата ми удари полунощ. И сега си спомних. Рожденият му ден. Мигновено набрах добре познатия номер и зачаках отговор, игнорирайки шума наоколо. Последва едно сънливо „ало”. Преглътнах.
- Честит рожден ден – излезе от устата ми – знам, че те будя и не си очаквал обаждането ми точно сега ( Та за нас дори сексът беше по разписание.), но беше важно за мен ( Защо да ти пука ли?). Е, нямаше как да не се сетя. ( Сякаш не знаеше, че беше целият ми свят.) Сигурно си мислиш, че пак се натрапвам ( Това чувство не ме напускаше.), че търся внимание, че ще ти задавам глуповати въпроси (...които ме измъчват...). Не се тревожи (Не че си го правил!), исках само да те чуя ( Будала!), без да се увличам (Увлякох се!)...
- Ъъъ...да, ОК, мерси, лека вечер.

Експлозията отвътре нямаше как да не предизвика външен отзвук. Хвърлих телефона в неопределена посока и май право в нечия глава, не знам...нададох истеричен вик, разтреперих се, заплаках и това беше...замръзнах.
„О,край! Busted. Сега всички разбраха, че не съм добре.”
И тогава:
- Ха-ха, няма страшно, хора. Сигурно е взела нещо, останало от Уудсток.

С лекота моята изява стана обект на всеобща забава, която бе забравена след около 5 минути, когато момчето с обезумялата коса и свинския грип се качи на масата, съблече се и започна да бълва цитати от Библията, както и да разяснява теорията си за 2012. Е, това наистина вгорчи купона.
Казах си:
„Размина се. Никой не се усети. Но пък малко ме е яд. Отново въпросите ми останаха без отговори. Как съм способна да отвратя някого от себе си, от въпросите и мислите ми? Защо сомнамбулите не си лягат с обувки? Как не се е сетил някой да изобрети телефон с дрегер? Наистина ли съм луда?...Може би. Вече няма особено значение.”

И отново бас, а после китари. Утихваща врява. Апартаментът изчезва. Губя се и аз. Заспах. Тих, средностатистически, уравновесен сън.