Пълна класика! Юлски ден...жега, почти мор, слънцето се е облещило в небето, а още няма обяд. Преместване в нова квартира. Класика! Горещо ми e, потя се на странни места, а трябва да преместя цялата си покъщнина на друго място. И най-хубавото е, че половината соцмебели от наследствения ми апартманент в Люлин не се побират в асансьора на панелката. Абсолютна класика ви казвам!
На всеки 5 минути се чудя защо въобще се местя и как изобщо го реших - промяната е ок, но за какво ми е?
...... (дупка)
Добре че Иван дойде за подкрепа - физическа основно. Сама щях да се откажа още от предишния ден. Но Иван ме надъха - ще се преместя по-близо до неговия квартал, само за кръчми и градинки ми разказва и през 2 изречения: "Махай се от тоя Люлин, Ляо Лин, ела по към центъра, ще ходим и там, и там дрън дрън". На Люлин всичко си му е наред и много ме дразнят подхвърлянията на квартална основа. И пак се замислям защо реших да се местя...
Е, блокът се разпада, съседите са болест и съм далеч от всичко. Новата квартира е по-скъпа, но с наема от тази все ще се оправя. Ето го Иван, дори не работи на пълен работен ден и пак изкарва. Подозирам го, че си е мамино момче и техните въобще не са го оставили току така, но все тая...
Та, Иван ми помага последно с дивана...много тежък, цвят сьомгa, скърца ли скърца цякаш пак някой в блока реже с флекс.Тръгваме надолу по стълбите, Иван от долната страна, аз отгоре (само се правя, че съм поела част от тежестта). Охкаме и двамата, подигравам му се колко е кекав и слаб, приятелските ни смешки от 100 години учене в еднакви училища, че дори и университет.
В паузата докато си поемам въздух от смях и жега го чувам да казва "Падам...", не чувам останалото, но се стряскам, че ще изпусна дивана върху него:
- Иване, стегни се, дръж здраво, още един етаж, ще те черпя бира после, трева онова, още малко.
(И не спира да скърца проклетия диван, за какво ми беше да го помъквам, в новото жилище без него ще ми е по-добре, ама нали ми се води бащиния, може някой от родата да ми се разсърди, че го оставям гнусния розов диван на наемателите. Е, ...)
- Не, не, падам...
- Ще падаш ли, ще го пускаш ли тоя диван, говори по-ясно, само да не го строшим, че пари за диван не ми се дават...
-Оххх..пффф
Не му виждам лицето, ама започва да ме дразни с това мрънкане на кифла, аз не мрънкам така, той на какъв се прави. Да не ми беше предлагал помощта, аз ли съм му виновна? И тая жега ме вбесява в пъти повече от обикновено...и изведнъж "Бууум". Иван пусна неговия край на дивана, което незабавно принуди и мен да направя същото, трясъкът беше покъртителен. Вече бях нащрек за вечно свободните ми за скандали съседи.
- Ванка, предупреди като бял човек, защо хвърляш така изведнъж, ръцете ли да ми се откачат?
- (въздъхва)Падам си по теб, дивотийо, а ти все не чуваш, даже ако кажа, че те обичам, няма да преувелича...
(...очаква се продължение, дали има, никога не е сигурно)
