Тихата лудост

Тихата лудост

‘All the love gone bad,
Turned my world to black
Tattooed all I see, all that I am,
All I’ll be…’
(Pearl Jam – ‘Black’)

Eсен. Софийски квартал. Апартамент. Бас. Няма нищо необикновено. Около мен кръжат различни хора – кой на градус, кой „нависоко”, кой с някаква извратена чудатост в погледа. От цялата лудница не чувам даже мислите си. Единственото, което долавям, е звукът на вътрешния ми часовник, който отброява секундите до нещо...не помня какво.
Знам само, че се забавлявам. Да, сигурна съм. Усмихвам се, включвам се в разговорите с някоя и друга шега, но все пак напрежението отвътре ме държи на нокти. Не може това да е поредната обикновена вечер! Потискам чувството и започвам да изучавам заобикалящите ме фигури и да се чудя как изглеждам в очите им.
Девойката до мен, с която се познавам отскоро, ме харесва искрено...за съжаление заради сарказма ми. Чрез него се спасявам и от собствените си съмнения и страхове. Другото момиче с нас, с което се запознах току-що, е същинска кукла. В очите й личи, че откровено не й допадам, но пък е умела в лицемерието си. С малко повече самозалъгване бих могла да се сприятеля с нея. Но емоционалният ми мързел не ми позволява.
Срещу нас седят трима младежи. Първият е скучен, чак дразнещо спокоен и уверен в себе си. Може би му завиждам. Вторият е леко прегърбен, лицето му почти не се вижда от буйната му коса, с крак си тактува някаква никому незнайна песен, погледът му блуждае някъде през мен и също така твърди, че боледуването от свински грип го е довело до по-висше себепознание и дори е получил уникално просветление. Харесвам го. Третият юноша е доста привлекателен според съвременните стандарти – мускулест, синеок, заслепяващо бяла усмивка. Погледът ми се предвижва надолу и ...греда. Пуши тънки цигари...Мерилин.
Дори нямах време да направя саркастична забележка. Часовникът в главата ми удари полунощ. И сега си спомних. Рожденият му ден. Мигновено набрах добре познатия номер и зачаках отговор, игнорирайки шума наоколо. Последва едно сънливо „ало”. Преглътнах.
- Честит рожден ден – излезе от устата ми – знам, че те будя и не си очаквал обаждането ми точно сега ( Та за нас дори сексът беше по разписание.), но беше важно за мен ( Защо да ти пука ли?). Е, нямаше как да не се сетя. ( Сякаш не знаеше, че беше целият ми свят.) Сигурно си мислиш, че пак се натрапвам ( Това чувство не ме напускаше.), че търся внимание, че ще ти задавам глуповати въпроси (...които ме измъчват...). Не се тревожи (Не че си го правил!), исках само да те чуя ( Будала!), без да се увличам (Увлякох се!)...
- Ъъъ...да, ОК, мерси, лека вечер.

Експлозията отвътре нямаше как да не предизвика външен отзвук. Хвърлих телефона в неопределена посока и май право в нечия глава, не знам...нададох истеричен вик, разтреперих се, заплаках и това беше...замръзнах.
„О,край! Busted. Сега всички разбраха, че не съм добре.”
И тогава:
- Ха-ха, няма страшно, хора. Сигурно е взела нещо, останало от Уудсток.

С лекота моята изява стана обект на всеобща забава, която бе забравена след около 5 минути, когато момчето с обезумялата коса и свинския грип се качи на масата, съблече се и започна да бълва цитати от Библията, както и да разяснява теорията си за 2012. Е, това наистина вгорчи купона.
Казах си:
„Размина се. Никой не се усети. Но пък малко ме е яд. Отново въпросите ми останаха без отговори. Как съм способна да отвратя някого от себе си, от въпросите и мислите ми? Защо сомнамбулите не си лягат с обувки? Как не се е сетил някой да изобрети телефон с дрегер? Наистина ли съм луда?...Може би. Вече няма особено значение.”

И отново бас, а после китари. Утихваща врява. Апартаментът изчезва. Губя се и аз. Заспах. Тих, средностатистически, уравновесен сън.